Коридорът

Почука на вратата. Тишина. Повтори...

Явно трябваше да изчака. Погледна назад. Коридорът беше празен. В дъното се виждаше място за сядане. С малки, но сигурни стъпки, той се насочи натам. Беше среден на ръст. Бял. С уморени очи, но пък пълни с енергията на младия човек. Последните лъчи на пролетното слънце ги озаряваха, което им придаваше още по-голям блясък.

Всяка изминала стъпка ставаше все по-малка. Туп... туп... туп... Седна. Веднага го прониза студенината на скритото зад колоната пространство. Очите му вече не светеха. Дали слънцето не подлъга преди малко... Изведнъж главата му натежа. Но неизказаното не му даваше да заспи. От мислите, които дни наред го превръщаха в нищожество. 


Беше успял да създаде малък и подреден свят около себе си. Пазеше го, защото не искаше да го подлага на риск, да го превърне в нежелан или да го загуби. Беше точно такъв, какъвто го иска - труднодостъпен, но сигурен, красив, но истински, спокоен, но променящ се...

Напоследък не беше така.

Нещо се бе случило. Вече беше гост в света си. Не беше за първи път, но сега го усещаше различно. Тръгна си доверието. Ненавиждаше дори появата на зрънце съмнение. И всеки път се опитваше да го прикрие, защото го приемаше за слабост. Та той се е връщал до проверява по няколко пъти дали е заключил вратата на дома си. Сякаш имаше какво да се вземе отвътре, но все пак, казваше си той. Трудно допускаше хора до себе си, наистина близо, но пък когато го правеше... 

В миналото беше губил всичко останало.

Изведнъж вратата хлопна. Изправи се. Слънцето вече беше залязло. Коридорът все така празен. Тичаше. Личи си, че вече няма търпение. Непохватно пристъпи през прага. Беше сам. Така искаше при важните решения. Сега нямаше и с кого. Отдавна нямаше с кого. Дори близките намираха за по-важни други места и хора. Случваха се далеч.

Но беше свикнал.

Отвътре беше тъмно. Но му хареса...

to be continued...